Р Е Ш Е Н И Е № 40

гр. Шумен, 05.04.2016 г.

Шуменският окръжен съд, търговско отделение в открито заседание на десе- ти март две хиляди и шестнадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове: Свилен Станчев

Йордан Димов

при секретар С.М., като разгледа докладваното от окръжния съдия Константин Моллов в. т. д. № 68 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе пред- вид следното:

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 1606 от 02.10.2015 г., постановено по г. д. № 532 по описа на Шуменския районен съд за 2015 г., първоинстанционният правораздавателен орган е отхвърлил предявения от „Юробанк България” АД, ЕИК ***, чрез Адво- катско съдружие „Ф.Л.С.”, представлявано от ад. Г. Р. Д., съдебен адрес *** срещу Н. А.В., ЕГН **********, с постоянен адрес *** положителен установителен иск с правно основание чл. 422,ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, във вр. с чл.79 от ЗЗД за приз- наване за установено, че Н.А.В. дължи на „Юробанк България” АД сума в общ размер на 4 247.61 лв., от която 2 820.61 лв. - главница, 585.24 лв. –договорна лихва за периода 06.09.2003 г. до 06.09.2014 г. и 841.76 лв. – такси за периода 06.09.2003 г. до 06.09.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и направените в заповедното производство разноски, като неоснователен и недоказан. С решението „Юробанк България” АД е осъдено да заплати на Н.А.В. направените от нея деловодни разноски в размер на 500.00 лв.

Недоволен от така постановения съдебен акт остава ищецът в първоинстанционното производство, който го обжалва, считайки, че решението е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови ново, с което въззивният съд да уважи изцяло предявения от него установителен иск, да се произнесе по дължимостта на разноските направени в заповедното производство и да му бъдат присъдени на- правените от него деловодни разноски в двете съдебни инстанции.

В срока, по чл.263, ал.1 от ГПК, възиваемата страна - Н.А. В. в отговора си по чл.263, ал.1 от ГПК и в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител ад. С.М. ***, изразява становище, че жалбата е неоснователна и моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на първоинстанционния съд. Моли да й бъдат присъдени направените от нея разноски във въззивната инстанция.

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, посочен в чл.259, ал.1 от ГПК и отговаря на всички изисквания на чл.260 и посл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

След служебна проверка съдът констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение.

При разглеждане на спора по същество, след като обсъди доводите изложени в жалбата и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, депозирана от “Юробанк България” АД, с която претендира да се признае за установено по отношение на Н.А.В., че дължи на ищеца сумата от 4 247.61 лв., от която 2 820.61 лв. - главница, 585.24 лв. – договорна лихва за периода 06.09. 2003 г. до 06.09.2014 г. и 841.76 лв. – такси за периода 06.09.2003 г. до 06.09.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Задължението на ответницата произтича от сключен на 06.09.2003 г. между нея и „Б.Р.С.” ЕАД договор за предоставяне на кредитна карта с определен кредитен лимит. Впоследствие търговското предприятие на „Б.Р.С.” ЕАД е прехвърлено на „Българска пощенска банка” АД, чието актуално наименование е “Юробанк България” АД. Искът е предявен след като Н.А.В. е направила възражение по чл. 414, ал.1 от ГПК, във връзка с издадената на ищеца Заповед № 27 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 20.01. 2015 г. по ч. г. д. № 97/2015 г. по описа на Районен съд гр. Шумен.

Ответникът в представения отговор по чл.131 от ГПК и в съдебното заседание пред районния съд, чрез процесуалния си представител е оспорил предявения иск, като счита че е неоснователен. Твърди, че от 2009 г. не разполага с валидна кредитна карта и до настоящия момент не й е преиздавана кредитната карта, по- ради което не е ползвала суми по нея и договорът е прекратен, тъй като банката не е изпълнила задължението си да преиздаде нова карта и да предостави ПИН код за нея. Ищецът не е изпълнил задължението си да уведоми ответника, че обявява кредита за предсрочно изискуем преди подаването на заявлението по заповедното производство. Моли предявения иск да бъде отхвърлен.

Видно от приложеното ч.г.д. № 97/2015 г. по описа на Шуменския районен съд, въз основа на подадено заявление по чл.410 от ГПК от 20.01.2015 г., основаващо се на извлечение от счетоводните книги на банката в полза на “Юробанк България” АД е била издадена Заповед № 27 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 20.01.2015 г., с която се разпорежда длъжникът Н.А.В. да заплати на кредитора сумата от 2 820.61 лв. – главница, представляваща парично задължение по сключен договор за кредитна карта “Е.” от 06. 09.2003 г., сумата от 585.24 лв. – договорна лихва за периода 06.09.2003 г. до 06.09.2014 г. и сумата от 841.76 лв. – такси за периода 06.09.2003 г. до 06.09.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 539.35 лв. – разноски по делото, от които 84.95 лв. – държавна такса и 454.40 лв. – адвокатско възнаграждение. В заповедта е посочено, че вземането произтича от следните обстоятелства: неизпълнение на парично задължение, въз основа на сключен договор за кредитна карта “Е.” от 06.09.2003 г. и извлечение от счетоводните книги. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е подал възражение.

Между страните не се спори, а и видно от представените по делото доказа- телства се установява, че на 04.08.2003 г. Н.А.В. е подала до „Б.Р.С.” ЕАД, чийто правоприемник е ищеца, заявление за из- даване на кредитна карта, въз основа на което на 06.09.2003 г. е сключен договор за кредитна карта “Е.”. С картата ответникът има възможност да заплаща стойността на сделки, сключени в търговки обекти, които носят търговския знак и логото на Е., транзакции чрез АТМ и да тегли парични суми в брой в рамките на кредитния си лимит (чл.4, чл.5 и чл.6 от Общи условия за издаване и използване на карта Е. – ОУИИКЕ). Сключваните от картодържателя сделки не могат да надхвърлят максималния кредитен лимит, който се определя от „Б.Р.С.” ЕАД. Всеки нов кредитен лимит се съобщава на картодържателя при предаване на картата. Кредитният лимит може да бъде променян, като измененията се съобщават на картодържателят (чл.7 от ОУИИКЕ). В чл.15 от ОУИИКЕ е предвидена възможността да се прекрати договора в случай, че картодържателят не е изплатил две последователни месечни вноски. При прекратяване на договора цялото задължение на катродържателя става незабавно изискуемо и дължимо - чл.15.2 от ОУИИКЕ.

По делото не са представени доказателства от страна на ищеца, от които да се установи първоначалния размер на кредитния лимит, определен съобразно приетите от страните ОУИИКЕ, нито последващите негови изменения.

Съдът на основание чл.190 от ГПК с определението си по чл.140 от ГПК е задължил ищеца да представи информация колко кредитни карти са издадени на ответника и кога, както и да представи приемо-предавателни протоколи за предава- не на кредитната карта на ответника – първата и последващите или препоръчани писма, като посочи ПИН и срока на валидност на картите. В молбата си депозирана на 18.06.2015 г., ищецът твърди, че приемо-предавателните протоколи за предаване на картата не са запазени, тъй като съгласно вътрешните правила на банката се съхранявали до 5 години. Посочват се хронологично датите, на които ищецът твърди, че картата е преиздавана, както и обстоятелството, че на 28.07.2011 г. за пореден път е преиздадена картата, но не е потърсена и унищожена.

В хода на процеса ищецът не доказа твърдението си, че е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем, като обяви на длъжника предстрочната изискуемост преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Ответникът по делото е представил заверено копие на издадена кредитна карта № ......181, валидна до м. август 2009 г.

От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, изготвено въз основа на документите приложени по делото и тези находящи се в „Юробанк България” АД е видно, че на Н.А.В. е предоставен кредит по крединта карта, като стойността на усвоената главница е достигнала до стойност в най-голям размер от 2 871.21 лв. в периода от 23.03.3010 г. до 02.06.2010 г. По кредита са извършени плащания за погасяването му в общ размер на 14 280.65 лв. с 89 броя вноски. Датата на последната вноска по кредита е 25.02.2014 г. в размер на 90.00 лв. Размерът на задължението към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.410 от ГПК възлиза на обща стойност от 4 174.79 лв., от които 2 828.000 лв. главница, 998.99 лихви (договорни и лихви за просрочие) и 347.50 лв. такси. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че на 23.03.2010 г. е извършено плащане на вноска, а на 24.04.2009 г. е закупена последната стока с картата от Т. и е внесена първата вноска. Т.е. за последно ответникът е използвал картата на 24.04.2009 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

Предявеният от „Юробанк България” АД установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, предвид обстоятелството, че е предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК е допустим. Разгледан по същество е неоснователен, поради следите съображения:

Събраните в хода на процеса доказателства, установяват по безспорен начин че между ищецът и ответницата, вследствие на сключения договор за предоставяне на кредитна карта е възникнало облигационно отношение, по силата на което ищецът е предоставил в кредит парична сума под формата на кредитен лимит за плащане на стоки и услуги посредством кредитна карта и плащания в брой от терминални устройства. Последното използване на картата от страна на ответница- та е на 24.04.2009 г., а последното извършено от нея плащане на вноска за погася- ване на задължението си към банката е извършено на 25.02.2014 г. Съгласно чл.60, ал.2 от ЗКИ банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 от ГПК когато кредит бъде обявен за предсрочно изискуем, поради неплащане на една или повече вноски, въз основа на извлечение от счетоводните си книги. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективния факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗИК предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасената част от кредита за предсрочно изискуема, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са възникнали обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при настъпването на други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. В този смисъл т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. Д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В конкретния случай не са налице доказателства, че ищецът е направил волеизявление с което е обявил кредита за предсрочно изискуем и това негово волеизявление е достигнало до ответницата. Следователно един от фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост не е осъществен преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.

Но в конкретния случай въззивният съд счита, че не е налице и другата предпоставка, а именно обективният факт на неплащане на двете вноски от ответницата. Основание за това дава обстоятелството, че освен счетоводните записвания на ищеца, за които няма доказателства, че са водени редовно (чл.182 от ГПК), липсват каквито и да са други доказателства, от които да се установи реалния размер на задължението и дали към 05.08.2014 г. то все още е налице. Не са представени доказателства относно размера на кредитния лимит, който е предоставен на ответницата независимо че ищецът начислявал санкциониращи такси за ползване на кредит над определения кредитен лимит в размер на 5%. Не са представени доказателства относно сроковете определени в месечните извлечения за погасяване на ползваните суми, нито доказателства, че след м. август 2009 г. на ответницата е предоставена нова кредитна карта и че тя е усвоявала нови суми в рамките на определен от банката кредитен лимит. Последното ползване на кредитната карта е от м. април 2009 г., след което ответницата близо пет години до м. февруари 2014 г. е правила погасителни вноски. С оглед на това направеният от първоинстанционният съд извод, че ищецът не е установил фактите, на които основава искането си за заплащане на претендираните суми, поради което претенцията му е недоказана и следва да се отхвърли като неоснователна е обоснован и законосъобразен. Изложените от първоинстанционния съд фактически и правни изводи, настоящия състав на въззивния съд намира за правилни и законосъобразни и ги споделя изцяло. Мотивите на районния съд, са подробни, обосновани и се основават на събраните по делото доказателства. Те напълно съответстват на буквата и духа на закона, по- ради което въззивният съд, съгл. чл.272 от ГПК препраща към тях.

В предвид гореизложеното Шуменският окръжен съд, в настоящия му със- тав, счита, че въззивната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, а обжалваното решение на Шуменския районен съд следва да бъде по- твърдено.

Предвид непредставянето на доказателства за направени от въззиваемия деловодни разноски, пред въззивната инстанция, такива не следва да бъдат присъждани

Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И :

Потвърждава Решение № 1606 от 02.10.2015 г., постановено по г. д. № 532 от 2015 г. по описа на Шуменския районен съд.

Разноски не се присъждат.

Решението е окончателно и предвид чл.280, ал.2 от ГПК, не подлежи на об- жалване пред Върховния касационен съд на Република България.

Председател: Членове: 1.

2.